През лятото на 1665 г. жителите на Лондон имат всички основания да вярват, че Божието наказание за греховете им СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЕДНА ЕПИДЕМИЯ в Изумен
През лятото на 1665 г. жителите на Лондон имат всички основания да вярват, че Божието наказание за греховете им наближава. Слухове, че чумата, опустошила Европа преди три века, се е появила в една от енориите извън градските стени, хвърлят набожното население в смут. Известно време болестта се появява, след което изчезва за няколко месеца, докато изведнъж не избухва в самия Лондон, превръщайки се в последната епидемия в столицата с толкова опустошителни размери. Днес продължава да се спори доколко тази чума е близка до съвременните щамове. Прието е, че разпространението ѝ се дължи на бълхите по плъховете, но остават много въпросителни. Болестта взима около 100 000 жертви, като в най-кошмарните месеци са умирали по 7000 души на седмица. При население от 450 000 това прави около 20 % от жителите на столицата. Създателят на английския роман Даниел Дефо, макар и все още невръстно дете, става свидетел на всичко това.
В книгата си „Дневник на чумавата година“ (преиздадена тази година от изд. „Апостроф“) Дефо описва впечатленията си с гласа на очевидец от първо лице. През въпросната 1665 г. обаче авторът е едва 5-годишен, така че не можем да говорим за буквална автобиография. Книгата е подписана с Х. Ф. – инициалите на неговия чичо, което накланя везните към тезата, че това са преди всичко чужди разкази. Дефо публикува книгата през 1722 г., позовавайки се на спомени, исторически факти и известен процент художествена измислица. Специалистите все още спорят как бихме категоризирали произведението, което само по себе си е свидетелство за оригиналния и ефективен подход на Дефо. „Дневник на чумавата година“ е „псевдоистория“, която неусетно преминава от документалистика към описания на лични съдби, обрисувани с художествено усърдие.
За повечето разкази Дефо уточнява, че не е видял с очите си случката, но е чул от еди-кого си и по-скоро вярва или пък отхвърля слуха. Някои от тези истории са силно въздействащи. Мъж придружавал каруцата, в която били мъртвите му съпруга и дете, но открил, че ще бъдат изхвърлени в общ гроб, в който понякога скачали и живи хора. Описанията на лунната светлина, горските сенки и тихото отчаяние в тази история създават паметен епизод от сърцето на Англия през XVII век. Пътник помолил за стая в странноприемница. Всички били пълни, но стопанката се смилила и му позволила да заеме таванското помещение. Той си поръчал топла бира, но тя забравила за поръчката и се сетила чак на другия ден. На сутринта открили трупа му, отдавна изстинал, в леглото.
Някои страници създават силно художествено внушение. От миризмите, с които лондончани напоявали дрехите и носните си кърпички в опит да се предпазят (църковните служби в неделя били като букет от ухания), до звуците – писъци от някоя бегло осветена стая вечер, викове на луди и фалшиви пророци през деня. Дори липсата на звуци е осезаема – камбаните спрели да бият, когато някой е починал.
Не липсвали измамници, гадатели, астролози и шарлатани, които подлъгвали народа, че притежават чудодейно лекарство. Дефо описва мъж, който написал, че преглежда безплатно бедни хора, но след общия преглед пробутвал някаква кутийка със съмнителни билки срещу определено заплащане. Измамникът бързо бил изобличен от една оправна клиентка, която го поставила на място. Бедните, разбира се, страдали най-много. Голяма част от тях, подобно на богатите, се опитали да избягат от града, но тъй като нямало къде да отидат, а и съседните градове и села не приемали никого, мнозина от тях умрели по пътищата и полетата. Самотна и страшна смърт.
Един от по-обстойните разкази в книгата е почти приключенски и се отнася до малка група, която избрала да живее извън стените на града, в началото на палатки, а по-късно и в импровизирани къщи от дърво и зидария с подръчни материали. Те често се местили, а веднъж дори успели да убедят малък град да им съдейства с храни и стоки. Искрено удивен е авторът от тези смели и предприемчиви хора. Въпреки ужаса мнозина запазили самообладание и оцелели с Божията помощ, късмет и известни количества здрав разум.
Дефо отбелязва, че мнозина богати и видни особи напуснали града по време на епидемията, включително и крал Чарлз II. Съвременният читател може да полюбопитства и да разбере, че сред тях са били писателят Джон Милтън, както и гениалният учен Исак Нютон, които откриват усамотение в провинцията. Нютон постига най-забележителния напредък в работата си по време на въпросната самоизолация. Книгата на Дефо всъщност не е единствен източник за трагичните събития по това време. Морският администратор Самюъл Пийпс пише дневника си по същото време и бележките му са сред най-ценните извори за епохата и продължават да се четат векове след смъртта му.
Макар че някои по-знатни особи действително напуснали Лондон, кметът на града останал, както и мнозина служители, доктори, гробари и други, които рискували живота си всекидневно, за да поддържат ред в хаоса и да съдействат да се намали страданието. Впечатляващи били усилията, организацията и разумните мерки, предприети от управниците, което поставя въпроса дали ние, въпреки технологичния напредък, бихме се справили по-успешно.
Затварянето на къщите беше мярка, взета за първи път, както разбирам, по време на чумата през 1603 г. при възцаряването на Джеймс I. Правото да се затварят хората в собствените им къщи е било дадено със закон, гласуван от парламента и озаглавен „Закон за милосърдна помощ и напътствие за лица, заразени от чума“. (…) Та благодарение на тези средства, казвам, докато общо в града умираха по хиляда души на седмица, в Сити умираха само двадесет и осем и през цялото време, докато траеше чумата, Сити остана по-здравословно място, отколкото коя да е друга част на града.
Толкова много може да даде в настоящата година книгата на Дефо. От една страна тя напомня, с цялата си историческа сериозност, че изпитанията, пред което сме изправени, не са по никакъв начин изключителни. Читателят не бива да се обезкуражава, тъй като въпреки описаните нещастия тонът е до голяма степен пропит с надежда. Неслучайно последната дума е „оцелях“. Въпреки смъртта и страховете човешкият дух пребъдва. Големият пожар от 1666 г. също не успява да сломи населението на града. Именно той до голяма степен е причина за избавлението от чумата. В пламъците измират голям брой гризачи, както и бълхите по тях.
Тъй като сме в разгара на епидемия, могат да се забележат любопитни паралели, особено що се отнася до споменатите мерки, които отделните общини взимат – заключване на домовете (имало е дневна и нощна смяна пазачи, които пазарували и се грижели за нуждите на затворените), изолация в природата, ходене с кърпички на уста, почистване на улиците, погребения преди изгрев и след залез слънце и много други, които правят осмислянето на текста по-осезаемо, някак дори съпреживяно.
Наблюденията и изводите на Дефо, които можем да отнесем до настоящото време, също заслужават внимание. По-добри или по-зли стават хората при едно подобно бедствие? Дефо пише, че действително открива промяна в отношението към ближния. Поне в най-големия ужас, когато заразата е плъзнала из целия град, те изведнъж приели, че всеки от тях е ходещ мъртвец и започнали да се грижат повече един за друг, страхът ги напуснал и църквите се напълнили. От друга страна, след края на чумата злобата, завистта и религиозната нетърпимост се завърнали, както преди. Нужно ли е, пита се Дефо, както и някои от нас днес, да има подобни опустошения, за да се смири човекът, да се огледа наоколо и да благодари....more
В края на земния си път Джон Милтън е изпитал достатъчно разочарования в личния и професионалния живот, за да избере за героБИТКАТА НА САМСОН в Изумен
В края на земния си път Джон Милтън е изпитал достатъчно разочарования в личния и професионалния живот, за да избере за герой на своята последна поема Самсон – завързания и укротен силен мъж от Книга Съдии в Библията, предаден от жена, потънал в съжаление, но въпреки това получил своя последен шанс да въздаде справедливост. Именно справедливост търси и заклетият републиканец Милтън, когато служи като секретар на Кромуел. Одобрил и писал в защита на екзекуцията на Чарлз I, английският поет днес е считан за един от стълбовете в англоезичната литература. В „Самсон агонистът“ мащабът е далеч по-малък от този в „Изгубеният рай“, неговата лебедова песен, творба за руините на човешкото усилие.
Харолд Блум определя Милтън като един от „най-великите повелители на звука и смисъла“[1], разположен някъде между Шекспир и Джойс. Поет, който борави еднакво добре с вдъхновението, родено от чистотата на подсъзнанието и аналитичната прецизност на ерудицията. Милтън обмисля внимателно всяка дума, преди да я продиктува. Всичките си значими произведения той създава, след като липсата на зрение го възпрепятства да пише. Пословична е и срещата му с ослепелия Галилей, която сякаш предвещава нещастието – белег на някои от най-великите поети в историята на цивилизацията.
В „Агонистът“ Милтън умело съчетава големите политически процеси с личната си трагедия – разочарованието, гневът и безсилието пред провала на републиката тук „говорят“ с един богат автопортрет на уморения герой, предаден от своята съпруга. Биографите откриват паралели с една от съпругите на Милтън, чието семейство с монархическите си възгледи ѝ повлиява да напусне поета. Барокът на „Изгубеният рай“ отстъпва място на неокласицизма на „Самсон“, за да илюстрира старостта като време на преоткриване.
Въпреки правото на бунт, което героят получава (макар и извън поемата), думите, които Самсон произнася неотменно, са тези на окования човек, на обезсиления титан, когото хора от отминалия му живот навестяват, за да разкрият конфликтите от миналото, оставили белези на войната и човешкото предателство. Самсон по-скоро напомня на Йов в своя грубоват стоицизъм, с който отхвърля съвета на баща си да преговаря с филистимците и молбата на своята съпруга да я разбере и приеме отново. Милтън позволява на героя си да прости, но не и да забрави. В случая Самсон е подходяща еманация на неговия идеал – героят, който, преминал през покаянието, съчетава силата и страха от Бога, за да въздаде на неприятелите.
За щастие преводът на книгата е на Александър Шурбанов, подарил на литературата ни едни от най-добрите преводи от англоезични класици, включително и този на „Изгубеният рай“. Находчиво и красиво е решението заглавието да бъде оставено „Самсон агонистът“, както е при Милтън, макар и думата „агонист“ да не се използва в езика ни. Благодарение на сходната „антагонист“ обаче, значението ѝ може да се предусети – агонистът е човекът в схватка, онзи, който се бори, и именно така е виждал живота Милтън – като непрестанно усилие срещу разрушаващите сили на хаоса.
Въздействащ е финалът на драмата, който оставя героичния подвиг на Самсон да срути колоните върху филистимците някъде извън поемата. За случката научаваме от грохота на разпада, от думите, които бащата научава. Милтън намеква, че отмъщението не е основното, това кръвопролитие няма особено значение за човека, който се бори, това е неговият край и дали е бил за добро, дали за лошо – поколенията ще отсъдят. Досущ като злините, извършени по времето на гражданската война в Англия в името на висшия идеал за свобода и правда, досущ като живота на поета, посветен на думите, предвидени да осветяват божествения промисъл за човека.
Всичко е добро, макар безчет тревоги всеки ден да ни терзаят. Над нас будува вечният Завет и неизменно най-добър е краят....more
Книгата е изключително забавна и поучителна. Не е изгубила нищо от чара си и дори Томасн Ман пише в преговора към шведския превод от 1944 г.: "С цялатКнигата е изключително забавна и поучителна. Не е изгубила нищо от чара си и дори Томасн Ман пише в преговора към шведския превод от 1944 г.: "С цялата си свежест романът е преживял почти три столетия и ще преживее още много". ...more
Loading...
